Човекът - субект в екзистенциалната философия - 11 клас

Човекът - субект в екзистенциалната философия - 11 клас

Човекът е мяра на всички неща,

на съществуващите, че съществуват,

на несъществуващите, че не съществуват

Протагор

Човекът е само мислеща тръстика,

 най-крехкото нещо в природата,

но той е мислеща тръстика

Блез Паскал

Човекът е безпокойство

Жан-Пол Сартр

1. Идеята за човека

Откъде идва човекът? Каква е същината му? Накъде отива? Произходът, същността и смисълът на човешкото съществу­ване са основни въпроси на философската антропология като философско учение за човека. Тук ще представим някои нейни основни идеи.

Какво различава човека от другите форми на битието - от бога и от природата? Каква е неговата същност? Как филосо­фите го различават от другите същества?

Ето няколко известни дефиниции, събрани от немския ан­трополог Ландман.

Само човекът: изпитва срам и различава доброто от злото (Библия), е длъжен да работи (Библия, Маркс), не разполага по рождение със средства за защита и нападение (Протагор), няма фиксиран размножителен период (софисти), има най-дълго детство (софисти), има ръце(Анаксагор), умее - на всичко - да подражава (Аристотел), е свободен да направи от себе си онова, което сам пожелае (Пико дела Мирандола), създава инструмен­ти (Бенжамин Франклин), е устремен към бъдещето (Мартин Бубер), създава утопии (Ернст Блох), може да пожелае смъртта си (Еренберг), може да се смее и да плаче (Хелмут Плеснер), поставя въпроси (Карл Льовит), може да казва "Не" (Ханс Йонас), има празници (Ото Болнов).

Но човек не само се различава от останалия свят - неор­ганичен и органичен, - той има и общо с него. Човекът е "микрокосмос" (Демокрит), той е "мислещо огледало на универсума"( Лайбниц).

Философското разбиране за човека изисква всеки философ да даде определение на човека чрез собственото си разбиране за абсолютното. Така за Демокрит човекът е съвкупност от атоми, за Платон той е душа и тяло, за Аристотел - форма и материя, за Хегел - дух, за Шопенхауер - проява на световната воля.

2. Съвременната епоха

През XIX и XX век човечеството се прощава с много от гнетящите индивида неравенства. Много народи получават на­ционална свобода и независимост, сложен е край на дискри­минация поради расови, полови, възрастови, съсловни и иде­ологически различия. Декларацията за правата на човека е на път да се превърне в конституция на човечеството. Индустри­алният труд освободи хората от пълната им зависимост от природата и осигури тяхното оцеляване. Медиите вече прев­ръщат понятието за провинция в архаична метафора. Човекът става по-свободен, по-образован и по-осигурен със средства за живот.

Всички тези преодолени неравенства обаче водят не само до равенство "във възможностите, които всеки сам трябва да превърне в своя духовна индивидуалност, но и до уравненост, до еднаквост в човешкия облик. Хората се обличат еднакво, постъпват еднакво, мислят еднакво, имат еднакви вкусове и мечти. Рекламите натрапват "най-доброто за всички вас", а всевъзможни класации внушават, че най-добро е онова, което се харесва на най-много хора.

В политиката този "бунт на масите" при определени кул­турни условия доведе до възникване на тоталитарни общества. Защото едва освободилият се от вековни неравенства човек не винаги успява да живее духовно и предпочита уюта на масо­вото, на тълпата, а личностното проецира върху вожда и фю­рера. Той не умее да оформи настоящето си като духовен свят, а живее в здрача на социалните утопии.

3. Същност на екзистенциализма

Екзистенциализмът (от немски Existenz, лат. "ek-sistere" - съществувание, живот) може да се определи в най-общ и популярен смисъл като Философия на съществуването. Въпреки разликите в доктрините на водещите философи екзистенциалисти те имат нещо общо - възприемат човека като субект (а не като обект на изследването си), не само като мислещ субект, а по-скоро като действена, чувстваща, жива човешка личност заедно с условията, при които съществува тази човешка личност, като отправна точка на своите философски разсъждения. Екзистенциалистката литература от този период е също силно развита и изразена. Твърди се дори, че екзистенциализмът е по-силно застъпен като течение в художествената литература, отколкото като философско течение. Екзистенциализмът се разпространява след Първата световна война в Германия, в периода на Втората световна война във Франция, а след Втората световна война и в останалите държави, например САЩ). Идейни извори на екзистенциализма са Философията на живота, феноменологията на Хусерл, религиозно-мистичното учение на Сьорен Киркегор. Киркегор разглежда съществуващите религиозни и философски системи по отношение на това как човек използва своята лична свобода. Той намира всички тези системи за незадоволителни по отношение на отговора им за целта и смисъла на живота, затова формира възгледа, че всеки сам е отговорен за намирането и преследването на своя жизнена цел. Фундаментална идея за екзистенциализма е мисълта на Сартр от книгата му "Екзистенциализмът е хуманизъм", че при човека "съществуването предшества същността". Човек се ражда, тоест започва съществуването си без да притежава същност. Тази идея е известна във философията като "Табула раза" (tabula rasa, чиста дъска), което означава, че човекът се ражда с чисто съзнание една бяла дъска, на която тепърва започва да се пише. Или Същността на човека се формира като сбор от неговите избори. "Човек е осъден да избира" (Сартр). Във всеки един момент човек е изправен пред правото и отговорността си да избира (как да постъпи във всяка една житейска ситуация). Всеки негов избор формира неговата същност. По този начин човек е напълно свободен да бъде това, което е избрал. Така стигаме до разбирането на екзистенциализма за свободата. Апостол Павел в едно от своите послания пише че "Духът се противи на плътта и плътта се противи на Духа, за да можем да правим това което искаме", но е изпусната според някои други представители на християнската мисъл частицата "не" или ще звучи "за да не може да правите това което искате". Това означава, че човек трябва да положи усилие, за да реализира правото си на избор.
Най-съвременното въплъщение на екзистенциализма в психологията, теологията и други науки се основава на необходимостта от нови категории за разбирането на човешката личност и нейното битие. Тези науки осъзнават, че човешките същества не могат да бъдат описвани и изучавани само като материя с определени свойства или само като субекти, взаимодействащи главно с обкръжаващия ги свят на обектите. От това разбираме, че човекът се ражда в дадена обстановка и обществено икономическа формация или обществен строй, но сам избира как да живее подобно на изборът на Спартак в римската история, който отказва да бъде роб и умира за свободата си.

Проблемът "съществуване и същност" е централен за екзистенциализма. Според същността и съществуването си във вселената има три вида обекти:
* нещата от природата - при тях съществуване и същност съвпадат,
* нещата, сътворени от човека - при тях същността предхожда съществуването, идеята за тях се ражда преди те да бъдат сътворени,
* човекът - при него съществуването предхожда същността, защото за разлика от животните същността му не се свежда до неговата анатомия и физиология.

Човекът се появява на земята и чак след това се самоопределя. Първоначално той не притежава същност, но после сам решава какво да прави и създаде от себе си. Човек е само това, което избере да бъде, откъдето идва и важността на избора. По този начин екзистенциализмът придава на човек цялата отговорност на неговото съществуване, но отбелязва и дадената му свобода за сътворение на себе си и света около себе си.

Според някои източни философии или по-скоро религии човекът се преражда и това означава, че носи бремето или кармичната обремененост с живота на хора, които са били съществували преди него. Християнството в неговата същност отрича това, защото след като живее човек и умре, след това започва съд над делата му. Предназначеността на житейският път от Бога е по-скоро неговото доброжелателство за бъдещето на човека, а не предопределянето на съдбата му. Той е отговорен за нея чрез своите постъпки и дела - последица от неговите лични избори; или "който сее ветрове, ще жъне бури".

4. Човекът е екзистенция

"Във философията на XX век най-влиятелно е разбирането за човека, защитавано от екзистенциализма.  Към него могат да бъдат отнесени Сьорен Киркегор, Ни­колай Бердяев, Лев Шестов, Мартин Хайдегер, Карл Ясперс, Жан-Пол Сартр и Габриел Марсел.  Думата "екзистенция" (лат. "ek-sistere") бук­вално означава "съществуване". Нейната представка "ек" има значението на "излаз", "прорив", "изблик". Тази етимология говори за съдържащия се смисъл на екстатичност, надмогване, преодоляване, който е особено важен за понятието екзистенция, с което се характеризира това по-ново разбиране за човека. Затова ще употребяваме думата екзистенция като специфичен термин, за да остава видим този аспект на екстатичност, раз­личаващ човешкото съществуване от всяко друго. Камъкът е това, което е, защото не може да бъде нищо повече. Бог също е това, което е, защото няма какво повече да бъде, той е тъж­дество на възможно и действително. Само човек "не е това, което е, и е това, което не е" (Сартр). Човекът е крайно същес­тво, но постоянно преодолява своите предели и тъкмо в това преодоляване е неговото "екзистиране". Един от предтечите на екзистенциализма, Фридрих Ницше, с патос указва, че истин­ският човек е в непрестанно "себенадмогване".

Работа в клас: Конспектирайте по точки най-важното според вас. 

Въпрос: Какво означава твърдението, че "съществуването предхожда същността"?